Защо съдбата и волята са включени между шестте основи на вярата?

 Налице са много чести случаи, в които поради създаден навик или близост човек е склонен да приписва на себе си и на собствените си сили, на собствените си възможности и собствената си воля ония неща, които получава поради благосклонността на Аллах, и да казва:

"Аз направих, аз извърших работата, аз заслужих, аз измислих, разбрах и се справих..."

 В подобни случаи съдбата винаги се изправя пред него и казва:

 "А Аллах е сътворил и вас, и онова, което правите."

 (37/96);

 Ето защо ти трябва да знаеш възможностите си, да не се надценяваш.

Ти в състояние ли си да изпълниш всички тези неща с това мъничко бутонче, което държиш в ръката си?

 "Не!", ще рече тя, ще го спаси от гордостта му и ще осигури равновесие и устойчивост в живота му.

 душата на човека е вродено желанието да се хвали с красивите си и достойни дела, с постиженията си, да се гордее с тях и да се самозабравя.

Поради това Аллах, да Му се слави името, изтъква, че всички красиви и добри дела принадлежат не на човека, а на НЕГО.

Всещения Коран в сура "Жените",

 4/79

се повелява:

 "Каквато и добрина да те достигне, тя е от Аллах, а каквато и злина да те сполети, тя е от самия теб.

 Пратеник те изпратихме при хората.

 Достатъчен е Аллах за свидетел."

 Пренавийте обратно лентата на паметта си, надникнете в миналото, надникнете и си спомнете как съдбата излекува главата и сърцето ви, като ви измъкна от блатото на греховете и ви отведе при най-добри приятели, с които беседвахте най-приятно и в резултат на това излекувахте главата и сърцето си, в езика ви разцъфнаха цветята на милосърдието и състраданието, на гърдите ви увиснаха медалите на морала и всеотдайното служене на Аллах, огледайте се, помислете и, ако можете след това, кажете: "Аз го направих!"...

Въпросът има още една, втора страна. Човек от време на време си казва:

 "Щом Аллах ме е сътворил мен и делата ми, щом аз не съм в състояние да искам нещо, което Аллах не иска, щом аз съм един обикновен робот, програмиран от съдбата, какво е моето участие в собствените ми дела, че да ми се търси отговорност и да ми се приписват грехове за тях?"

 и се изправя пред опасността да падне в пропастта на принудителността.

Поставена пред подобна възможност, волята застава пред него, скача в празното блюдо на теглилката и казва:

 "Не, ти носиш отговорност, ти имаш задължения към Аллах и носиш отговорност за греховете и за всяко непослушание, всяко роптание, защото и аз съществувам." И възстановява равновесието.

По този начин се лишаваме изцяло от опората и на съдбата, и на собственото си вътрешно убеждение, и на хулите, и на отговорностите, и на греховете, и на изказванията, и на калъфа, надянат върху нечистите дела на човека, и на волята, която поема положителните, достойни, красиви неща, дадени от Аллах на човека, за да може да се изправя като фараон, да рече:

 "Ето ме!" и да поеме щедро дадените от Аллах благоволения въпреки всички слабости и пропуски.

 Ние можем да се освободим от тази опасност - плод на гордостта, която протяга двете си ръце към всички красоти и добри дела, която се големее и се перчи с добродетелите, увиснали като заложена риза на гърба й само с помощта на съдбата, а от опасностите, възлизащи от опитите на човека да се изскубне от своите задължения - само с помощта на волята.

Именно тук пред нас излиза най-правия път, пътят на вярата, по който трябва да вървим.

Човек притежава две ръце, които са много къси пред добрините и красотите и много дълги срещу греховете и опустошенията.

В едната от тях трябва да поставим разкаянието, а в другата - изразяваща нашата благодарност и смиреност молитва, отправена към Аллах, и да отворим пътя към Дженнета (Рая).

Важно напомняне:

"Миналото и предопределението се разглеждат от гледна точка на съдбата, а бъдещето и греховете - от гледна точка на волята."

 Подобно виждане на въпроса човек нарича съдба и се примирява с миналите през главата му бедствия и несполуки, осъзнава отговорността и задълженията си в бъдеще.

Човек, който не може да разгледа миналото и нещастията си от гледна точка на съдбата, изпада в апатия и се стъписва пред всеки отчайващ и смазващ спомен, непрестанно се оплаква от положението, в което е изпаднал, блъска си главата тук и там и изпадането му в блатото на греховете и безнравствеността става неизбежно. Човек, който не може да погледне с воля към бъдещето, обвинява съдбата за нещастията и греховете си, потъването му в блатото на греховете става неизбежно. Изразите като орисия, зла орис и игра на съдбата, с които си служи и оплаква от провидението, удвояват бедствията му, вътрешният му свят и сърдечният му живот избледняват и се изсушават, волята му унива и не му остава нищо друго, освен да изпадне под властта на дявола и в безпътица.

Ето защо ние сме длъжни да поддържаме в равновесие теглилката, едното блюдо на която трябва да е волята, а другото - съдбата, и да уреждаме живота си по нейно подобие.